Ей го де е морето - има, няма едни 3-4 часа по АМ Тракия и си там. Или поне така правят нормалните хора. А ние...

В деня преди пътуването реших да отворя картата и да потърся различен път, защото не харесвам магистралите. Малко е странно, защото само преди десетина години все по магистралата летях, но сега е пълно с таратайки и калпави шофьори и някак не ме влече.

Та вперил поглет в картата ми дойде идеята да стигнем до Бургас през Сакар и Странджа. И защо не? Направих малко проучване, оказа се само с 20 км. повече, но пък мога да спирам когато и където си искам, без да рискувам някой джигит да ме отнесе. Пък и имаше интересен долмен по пътя, който много исках да разгледам

Решихме го, това ще е!

Скоро будилникът ни напомни, че вече е 4:05 и трябва да се стягаме за път. Трудно ставане, кратка закуска и с голям ентусиазъм в 5:00 вече пътувахме към морето. Първо АМ Тракия, после АМ Марица и точно по изгрев слязохме на Харманли и поехме към неизвестното.

Още в самото начало неизвестното ни посрещна с вълшебната гледка на р. Марица и нейните пари в хладната утрин. Трудно се описва с думи такава красота, затова няма и да се опитвам. И тъкмо решихме, че сме попаднали в света на приказките, един орел излетя от банкета до нас и мина над колата, разперил огромните си криле. М, да... денят започваше чудесно.

Разбира се попаднахме и в един участък от лунен пейзаж, пресъздаден много достоверно по пътното платно, но пък точно тогава първите лъчи на изгрева започнаха да рисуват по ниските хълмове на Сакар планина. Решихме да спрем за почивка, снимки на изгрева и кратка разходка по една крайпътна пътечка, която пък ни подари малко диво, но ароматно грозде. Хората от близките села вече се бяха събудили и летяха безумно по пътя със своите луноходи. Време беше и ние да продължим.

Табелата!

• Click to open image!
•  

- викнах по едно време и спрях рязко. Върнах малко назад и отбих, защото с крайчеца на окото видях единствената табела за най-големия и добре запазен долмен в България, този до село Хлябово. В последствие разбрахме, че там има още десетки по-малки или поне ги е имало, преди да бъдат разрушени, но този поне засега е здрав. Наше лично мнение е, че е много по-стар от това, което официално се споменава, но нека не се отклоняваме. Мястото е наистина интересно и си заслужава да се посети. Ние отделихме там половин час и продължихме.

След Хлябово пътят се оправи. Всъщност по-нататък той стана дори учудващо добър и шофирането по него бе истинско удоволствие. В ляво и дясно се отваряха приказни гледки и пейзажи, а аз карах спокойно, за да мога да им се любувам почти колкото останалите.

Неусетно минахме през Тополовград и Елхово и навлязохме в Странджа. Тъкмо обсъждахме как хълмовете много напомнят Лудогорието и голям смях настана в колата като видяхме табела към Добрич! Е, в Странджа си бяхме, оказа се, че това е село със същото име... Тежка планина е Странджа с нейните дъбови гори и дълбоки сенки. Пейзажът рязко се промени и стана някак по-загадъчен, но не по-малко красив. Вече беше станало към 10:00 сутринта и слънцето почна да напича, но Странджа ни скри в сенките си и по пътя беше доста прохладно и приятно.

Обзети от мисълта за морето, решихме да не спираме повече и да продължим към заветната цел, тъй като пътувахме вече пет часа. А точно в този момент пред нас се появи една кафява табела "Деултум". Веднага ни светнаха очите, понеже за нас кафявите табели означават "Нещо интересно!". Започнахме да търсим информация в интернет, но такъв в Странджа просто няма, та решихме да открием мястото и да видим какво е. Влязохме в село Дебелт, където трябваше да е този "Деултум". Да де, но такова нещо нямаше. Спряхме, потърсихме пак интернет, но и такъв нямаше, та решихме да продължим бавно и да се оглеждаме за хора, които да попитаме, но и такива нямаше. Тъкмо излязохме от Дебелт и ей ти в ляво се разкри Деу̀лтум - голям, ама наистина голям римски град с улици, сгради, терми и много керамика. Пък имаше и музей и то доста добре спретнат и модерен музей, който разгледахме с удоволствие. Ей така неусетно отделихме още час, след което изпълнени с добри впечатления продължихме по пътя към морето.

А той, пътя, беше ясен - все направо, после малко в дясно и ей ти Бургас, а след още малко криволичене стигнахме и до крайната ни спирка в Созопол - един познат и приятен град, за който няма да отделям много думи. Само ще кажа, че открихме един много интересен и закътан плаж, който вместо пясък бе послан с добре изгладени обли камъни - черни, сиви, кафяви, червени... същите, които индийците продават по левче в магазина им в центъра на Пловдив. А ние ги газехме и все едно ходехме по пари. То било страшно неудобно и болезнено да се ходи по пари!

Мина време и настана хлад...

• Click to open image!
•  

На следващия ден се изви един хубав вятър, който ни отвя далеч от плажната ивица, та чак в Бегликташ. Дежавю - ситуацията с табелата се повтори. Рязко спиране, обратен и навлязохме в една горичка, посечена от тесен път към светилището. И не, не следвайте повече табелите, защото пътят не е онзи посочения, а другия прашния в дясно. Може да се стигне с кола, но и пеш не е далеч, ако оставите колата на паркинга за автобуси и повървите през сенчестата дъбова гора. А там... Ти да видиш колко каманак има там - от свещени по-свещени! Ние тъкмо се бяхме амбицирали да разгледаме всичко и попаднахме на някаква руска група от трийсетина 150-килограмови лели, облечени еднакво с надписи "За руку с планетой", които буквално бяха окопирали светилището. Поне чакайки ги да си проврат туловищата през портала на Хадес, имахме достатъчно време да разгледаме всичко в подробности, а аз дори успях да се кача на онази голяма скала, върху която богът Слънце си беше оставил стъпката.

На връщане си бяхме набелязали да се качим на лодка по река Ропотамо. Да, много добра идея! Разходката макар и не много продължителна ни предложи уникални гледки на девствена гора, сиви чапли, костенурки и т.н. Е, там вече извадих фотоапарата, защото телефонът не беше достоен за такива гледки. Станаха снимки за чудо и приказ, че и за изложба стават...

За завършек на хладния ден се оказа, че ел. инсталацията на бойлера в хотела е гръмнала и ни остави без топла вода. А това предопредели и решението да поемем към дома ден по-рано и пак по същия живописен път през Странджа и Сакар. Този път като идея се замислихме за крепост Русокастро.

Отплеснахме се в разходки из стария Созопол с неговите антикварни магазинчета и тръгнахме в късния следобед. Все пак бързо стигнахме до разклона на Средец, който да ни отдели от хубавия главен път към селата Дюлево и Русокастро, а след него и едноименната крепост. Да... вече споменах за лунния пейзаж, но този тук е точно копие, ако не и реално създаден след астероиден апокалипсис! Наистина буквално и без да преувеличавам карах с 5-10 км/ч цели 20 километра. Сами се досещате, че докато стигнахме подножието на крепостта, слънцето вече беше настигнало хоризонта. След няколко неуспешни щурма, тотална липса на обхват, информация, координация и намаляваща дневна светлина решихме да отложим превземането на крепостта и да поемем към дома. Автомобилът обаче беше на друго мнение, изписвайки непонятна червена грешка на бордовия компютър с намек, че така не може да се кара. Явно се бе притеснил за онези 20 километра кратери... Все пак стана ясно, че е нещо, свързано с маслото.

Тук е моментът да изкажа голяма благодарност и признателност на непознатия и единствен на този пуст път човек, който остави семейството си и се върна след половин час с туба масло.

След доливане и примиряване, че тази грешка ще е наш натрапен спътник, поехме полека по пътя. Изпрати ни една огромна бяла сова, която ни изгледа странно от банкета, а после литна безшумно пред фаровете на колата и се скри в мрака. Пътят вече не беше така живописен, защото беше забулен в пелената на нощта и само фаровете я раздираха до някъде. Все пак в тъмнината по традиция излизат всякакви животни, та освен совата, едно малко диво прасе пресече пътя, а не след дълго и една лисица ни изгледа равнодушно.

• Click to open image!
•  

Така въртяхме няколко часа бавно и спокойно през Странджа, след което се пренесохме в широката Сакар планина. А там... там звездите нямаха пребровяване! Бяха толкова много, че ако навигирах по тях, щях да се изгубя. И докато се любувах тихо на Млечния път, за да не събудя останалите, колата реши, че вече всичко е наред, сякаш осъзнаваше, че това долу в далечината е Харманли и иде магистралата.

Да, магистралата... Установих, че ми е далеч по-лесно да следя тесния, криволичещ и осеян с дупки път между Черепово и Българин, отколкото да следя широката магистрала. Нарочно заредих крайната точка на навигацията и я оставих включена, за да следя колко още път ми остава. Едни 150 километра, които ми бе адски трудно да измина уморен и с двама спящи в колата, които с нищо не помагаха на концентрацията ми!

Часът бе 1:27, когато отворих вратата на гаража. Вкъщи! Топъл душ и добре познатото легло. До следващия път...